Sense Of Light

Всеки ден се возим в претъпканите трамваи и единствената раплика между хората е “ще слизате ли?”. Без значение към кого се обръщат и без значение какво точно искат да кажат, хората казват просто едно лаконично “Ще слизате ли?”. Всъщност вероятно никой на света не се интересува от отговора на този въпрос, просто това е учтиво казано “махни се да мина”. И затова ако някой попита някого “Ще слизате ли?”, той не отговаря, а просто се помръдва лекинко, без дори да погледне питащия.

Тази амебна форма на общуване е толкова задълбочена, че се питам дали хората, като маса се различват по нещо от едноклетъчните. Ще направя една съпоставка. В пети клас по биология, когато учихме за едноклетъчните, в учебника пишеше, че когато нагрееш съда с амеби, те изплуват към по-студените участъци, а когато посолиш водата в аквариума от едната страна всички амеби (или зелени еуглени по избор) се преместват в сладката част на водата. Когато някой дядо пръдне в претъпкания трамвай, хората чинно се отместват в по-безопасни води, макар и по-сгъчкани. Така те осигряват бъдещето си същевствуване като вид и дават свобода на изява на съответния газов артист.

Ходете на работа, амеби, съществувайте!
Да, ще слизам.

Вярно събитието, за което пиша беше отдавна, вярно много се изписа, много неща се случиха, но отношението на българските инвеститори не се е променило от тогава изобщо.

Става въпрос за протеста на природозащиците (защото другите хора не ги интересува) против доста съмнителното изграждане на новия комплекс “Супер Паничище” в Рила над Сапарева баня. Отново както и при Банско става въпрос за безпощадното експлоатиране

Багери стръвници нападнаха Рила

на българската планина. В този случай е Рила. Нима трябва да допуснем да се случи това, което се случва в момента на Пирин. Както всички знаем, Банско е един отвратителен курорт, с исключително ниско ниво на обслужването, и изключително високо ниво на точене на туристите, с завишено убиване на репутацията на България и с много изсечени гори. Е да вярно пистите са супер, защото планината е супер, обаче трябва ли по този начин да се съсипва всичко. Не говорим само за името на страната, но и за природата. Бе тъпчо, кой му пука за природата, виж кви кинти падат. Падат ама за кого. Определено не и за местните жители, които се исправят срещу протестиращите без изобщо та имат представа, че само ги използват и после ще ги “изхвърлят”.

На 13 и 14 октомври 2007, се проведе протест пред х.Пионерска и в околността, където се започва строежа на нова лифт станция. Хижарите бяха доста настървени срещу нас, въпреки че според мен точно те ще пострадат най-вече. Завоалираният фалшв кмет на Сапарева баня, се държа културно, но изключително нагло. Въпреки, че заради него

протестиране пред голям багер

общината вече плати глоба. Пари които се удържат от народа. Така наречения кмет защитаваше пламенно частните интереси на компания регистрирана на Каймановите острови, а като народен избранник би трябвало да пази интересите на народа, които със сигурност не са в застрояването на национален парк Рила. А там както знаем е забранано да се строи. Защо трябва да превръщаме Рила в новия квартал на богатите, весто да бъде място за отдих и туризъм на всички хора.

част от съсипаната Рила

Призрачен багер дълбае недрата на Рила

Днес попаднах на една гражданска петиция, в която граждани се обявяват против флуорирането на питейната вода, което правителството е решило да направи през идната година. Основното становище в петицията е, че освен съмнителния положителен ефект, до който води това начинание и възможните рискове за здравето на гражданите, това действие лишава гражданите от правото им на избор и правото им да ползват чиста, не третирана с химикали, питейна вода.

Заинтригуван от това се поразрових в интернет с цел да науча малко повече за флуорирането на водата. След краткото ми проучване си изградих мнение и заех позицията против флорирането на питейната вода.

Ето накратко какво прочетох в Wikipedia – Свободната енциклопедия: “Флорирането на питейната вода от обществените власти е създала и обществен дебат. Защитниците на флоурирането на водата казват, че флоурирането е деяние подобно на подсилването на солта с йод, на млякото с видамин D, на гроздовия сок с витамин С и че това е ефективен метод за борбата със зъбните кариеси. Противниците на флорирането на питейната вода от обществените власти твърдят това, че флуорирането би могло да има опасен здравословен ефект, като зъбна флуроза (dental fluorosis) и рак на костите. Някои от противниците смятат, че флуорирането отнема правото на личен избор, като заставя гражданите да приемат определени съставки под формата на масова медицина.” (това е превод на част от статия в Wikipedia на английски език; За съжаление в българската версия на Wikipedia отново няма нищо по въпроса.)

Референции:
Wikipedia – Water fluoridation
Wikipedia – Water fluoridation controversy

авторът на претендира за точен превод.

Видях ги на сергията на една баба и ги щракнах. 🙂 Красиви са. Въпреки брадавиците.

Вече сме в края на Октомври. Времето е сиво и неприятно. Почти постоянно вали дъжд. Вече падна първия сняг. Появиха се и първите слани. Да наистина доста ноемврийско, макар и през октомври. Единственото, което радва очите все още са прекрасните нюанси на жълтото и червеното, в които се редуват дъбовите и букови дървета в парка.

Всеки ден рано сутринта излизам да разходя черното си куче в парка, който за мое щастие е доста на близо. Последната седмица всяка сутрин започваше с гаден студен дъждец, който успява да намокри всичко, абсолютно всичко. Непромокаемото ми шушляково яке се суши цял ден след подобен сутрешен дъжд, блузата от долу също. Този дъждец успява да намокри и нещата под непромокаемите дрехи, или пък непромокаемото ми яке е чист боклук. Вероятно второто. Но все пак то няма голям шанс след като мокротата се разпростира навсякъде и всичко е прогизнало. В парка, по мокрите поляни, тревата допълнително ни мокри ходейки по нея. Когато вдигна пръчка от земята, за да я хвърлям на кари – популярна игра в средите на кучешките стопани – тя се оказва доста прогизнала, тежка и капеща. Ей на това викам аз пръчка. Като я хвърлиш тя те опръсква по лицето. Блях. Кой знае колко кучета са я лизали и дъвкали преди това.

Днес не вали. Има гъста мъгла в която се скрива върха на 25 етажния съседен блок. Следователно около 50-60м видимост. Въздухът е студен и реже несвикналите ми със студеното бузи. Топли френски кроасани излизат от фурната кучето. От тях се вдига п?ра. Хм, чак ми се прияде, имайки предвид, че не съм закусвал. Блях. В парка тази сутрин няма абсолютно никой или поне не се вижда в мъглата. Но кой идиот би дошъл в парка в такива климатични условия.

Разхождайки се в тишината се заглеждам в детските катерушки, които помня още от своето детство. Почти същите са си, с разликата че са изпочупени, изкривени, изкъртени и други епитети започващи с „из”, а една от ракетите е съборена мъртва на земята. В тишината дочувам как една от нещастните криви люлки изскърцва болезнено. Дали дочух детски смях? „Сигурно е от вятъра.” Едно листо пада в тихото спокойствие. Вятър не се усеща. Иначе нямаше да има мъгла. В съседство с виещата люлка има още една люлка, която я няма. Колко ли…

– Джина, ела тук! – нарушава спокойствието някакъв човек, викащ към кучето си нейде зад мъглата. Инстинктивно тръгвам натам с идеята Кари и Джина да си поиграят малко. Но уви, няма ги. Дали пак е от вятъра? Отново съм сам.

плачещата люлка

…колко ли. Каква ли е далаверата на циганина, който е изтръгнал люлката от детските мечти. Но с какво иначе ще купи скъпия буквар на малкото момиченце с бледо розов потник и мръсно лице, което съвсем случайно е негова дъщеря. И той сигурно това се чуди, но сега ще иде да си купи заветната водка или нещо подобно. Чудя се да ги съжалявам ли тези хора или да ги мразя. Често си мисля, че те сами си заслужават живота в който живеят. Хубаво, но да не пречат на останалите. А те не само пречат, но и тормозят. Не по-скоро злоупотребяват с търпението на един велик, търпелив и мълчалив, глупав народ. Народ който мълчи пред всичко, което се прави срещу него и посредством него. Народ, от който се възползват турци, цигани, гърци, руснаци, европейци, търговци, политици и камара други етноси. Народ, който не знае истинската си история, тъй като тя се променя при всяка смяна на режима или при всеки жизнен катарзис на някой дърт историк, прищяло му се да получи своите пет минути слава.

Младите бягат, защото са членове на тази мълчаща маса – планктон и съответно нямат гените за казване на НЕ. Старите искат по-големи пенсии, за да ядат пак толкова хляб колкото и преди да поскъпне. Средните само си пият кафето в някое държавно и бюджетно учреждение. Да циганите не обичат планктон, както и турците. Обичат салам. Но планктона лесно се тъпче. Накрая ще се превърнем в една Америка на балканите, където циганите, турците и … онези другите етноси ще живеят щастливо в мир. Ще се казваме Велика Македония и ще внасяме ток и други продоволствия от Румъния.

– Кари. Къде изчезна това куче. Бахти мъглата. Такова време може да накара всеки оптимист да нарежда като бабичка врели не кипели. Обаче ми харесва есента. Вкарва ме в някаква странна емоция, но не такава като през лятото. Друга една, замислена. Все едно съм в есента на живота. Да вероятно тия дрънканици ги поражда есента. Мразя есента.

-Ела тук! Хайде, къде е пръчката? Донеси! А така, браво. Добро куче. Хайде пак. Къде е? Браво. – Този диалог наистина е малко тъпичък, но какво пък, на кучето му харесва.
Баси колко е тихо днес. Даже могат да се чуят падащите листа. В далечината се чува свирене. О да това е товарният в 8:30. Трябва да тръгвам вече на долу. Бавно минавам по празните алеи на парка, по край мократа пръчка от преди 15 мин, покрай кривите катерушки, покрай мъглата, през мъглата, през ж.п. линията, покрай училището (да още е празно, макар да сме края на октомври), покрай изстиналите вече френски кроасани. Върха на блока вече се вижда. Още има мъгла, но се е повдигнала малко. Шумът от булеварда постепенно се увеличава. Всякакви хора и коли щукат на някъде. Живота си върви и никой не обръща внимание на мъглата. Вероятно това са тия средните, които бързат за „работа” да пият кафе. Или пък може би наистина бързат за нещо важно. Знам ли. Но ми се струва, че хората като цяло си бързат, ей така по между другото, за всеки случай. Нищо нека бързат. Пчелички. А пчеличките са толкова хубаво нещо. Ходят по цветенцата, правят сладък мед и лековит прополис. Ех пролет. Излежавам се на поляната сред цветята. Ухае на мак и божури.

Брей колко е хубав живота. Хайде да закусваме.

Позарибих се от вчерашната статия, бях позабравил колко много се кефя на тая кола. Ето няколко реклами на Renault Fuego от онова време:

Доста впечатляващо нали. Тази кола си е създадена за да бъде легенда…

Пробвай да хванеш дивия мустанг!

GTA е модел правен само в аржентина. Той се задвижва с етилен, екологично спиртово гориво правено от захарна тръстика. Тва е по времето на петролната криза в Ю.Америка, когато колите масово се пробразяват да работят с Е85.

Ровех си се днес из нета за части за моята стара и любима кола. Случайно и ненадейно от къде, с помощта на Google се появи от някъде класация за най-грозните автомобили на света и видиш ли мойта кола беше вътре на трето място. Много се ядосах, та тя е толкова красива и невероятна. Е, вярно, моят екземпляр е доста поочукан, но аз си го харесвам. ПЪК! Веднага пуснах имидж търсачката на гугъл с ключови думи “Renault Fuego” за да попадна на различни красиви снимки на тази красива кола легенда заснета с различни ракурси и от различни ъгли за придаване на артистичност. Та така някъде из познатите вече снимки (често се любувам на колата си из нета) на познатата вече кола попаднах на нещо доста изненадващо и ново за мен. На един унгарски сайт, под снимката, имаше нещо изписано на “незнайно какъв език”, но се четеше ясно “Renault Fuego II”

Уау! Много е красива. Да разбирам, че това е някаква концепция, използвали са много черти от дизайна на Laguna II, което смятам за много хубаво, защото така или иначе този модел на Laguna страшно много ми допада. От сега мога само да кажа едно: най-вероятно ще си купя тази кола, ако изобщо види бял свят. Дали внезапно ще стана богат и ще мога да си я купя нова, или ще поизчакам 7-8-10 години и ще си я купя на старо, това не знам, обаче много и се точа. Ох потекоха ми лигите. Дано да е толкова готина като оригиналната версия. Дано да стане легенда, но се съмнявам. В днешния комерсиален свят едвали има място за легенди. Сигурно ще бъде просто готина кола, но и това е нещо.

Винаги ми се е струвало, че хората около мен очакват повече от колкото мога да им дам. Учителите и в училище и в университета все използваха една реплика: “очаквах повече от теб, ти си умно момче”. Майка ми винаги е била разочарована от нехайство ми към просперитета на големия й син. Баща ми веднъж ми каза, че съм бил един млад и глупав наивитет, и че никой не обичал невежите. Когато бях малък, баба ми винаги като гледахе някое обществено полезно предаване като “Бързи, смели, сръчни”, “Като лъвовете” или пък някой балет, казваше: “Виж твоите връстници колко много знаят и могат, а ти…”. Приятелката ми често изтъква, че взима по-голяма заплата от моята, и че това на нищо не прилича, и че как не ме е срам, и да се взема в ръце,
защото… Явно просто обществото е така устроено – да иска повече от другите. Ето вчера беше организиран масов протест срещу мен, тъй като не им давам достатъчно. Ще взема да се хвана в ръце (и да избягам), че тез са малко повече и мое да ме натупат яко.

БАСИ!

Винаги съм мечтал да пътувам в открито море, я с някоя ветроходна яхта, я с някой пиратски кораб :), но досега в скромния ми живот в рамките на България това не ми се беше случвало. Жалките ми возения на корабчета по р. Ропотамо, р. Камчия и р. Дунав, на т.нар. “комета” в детството ми и на всички водни колела навсякъде по България не се броят. На тях единствената емоция, която изпитах беше яда за високата цена на билета за возене с корабче за 15-20 мин. Поне водните колела винаги са ме кефели, но последните години все по-рядко ги виждам и по морето, и по водоемите.

преди две години се пробвах да карам уинд сърф на къмпинг Корал. Любо се беше снабдил с такъв и за неговия рожден ден му подарих една дузина яки пльосвания по гол гъз в морето. Открих, че уинд сърфинга е много яко занимание и то близко по идея с ветроходството. Естествено се зарибих много силно и от тогава никога повече не се качих на сърф. Простата прична е, че просто се оказа непосилно скъпо удоволствие. За жалост. Другото лято може и по-възможно да стане, или пък още по не възможно…

Първото ми пътуване с голям кораб се случи през април тази година, когато се качихме на ферибот до о. Тасос в Гърция. Не мога да опиша колко интересно ми беше и с какво задоволство разказвах на всички как съм се возил на голям кораб. Но така или иначе това возене не трая повече от 30 мин (за тия пари толкоз), което не може да се води пътуване в открито море.

Но ето, че дойде големия ден. Решихме да пътуваме до Италия, да видим що за страна е това. Избрах да пътуваме с ферибот от Гърция, тъй като яко се спестява разстояние и време, но не и цена 🙁 Това засега е най-дългото ми пътуване с кораб и даже би могло да се каже, че е било в открито море, тъй като по едно време за около час-два не се виждаше нито един бряг. А пък и разстоянието от около 250 км по вода си е впечатляващо. Поне аз се впечатлявам.

Силният вятър щеше да издуха 100 килограмовия Владо

Първите ми впечатления от ферибота бяха, че е ужасно мръсен и че повечето хора пътуват с най-евтината тарифа – без места прави на палубата. Който иска да сяда има ограничен брой заети столчета и големи площи мръсна палуба. Другото, което не очаквах беше, че въпреки топлата нощ (пътувахме през нощта) умрях от студ и духаше убийствен вятър и нямаше къде да се скриеш особено добре от него. В дебрите на нощта нахълтахме в ресторанта, който вече беше затворил и успяхме да дремнем малко. За поздрав гърцките управници във ферибота пуснаха климатика в ресторанта на макс. студено и сега нито вътре нито вън можеше да се трае. Но к’во да се прави гърците са си такива.

На връщане пътувахме през деня и съответно нямаше много сянка, затова пътниците се бяха натъпкали като гниди между стълбите и разни греди и други неща, които правеха сянка. Този път успяхме да си извоюваме, чрез способа “кой предвари, той завари”, доста добро място и бяхме на сянка почти през цялото време. Сега вече можех да опитам истиското корабоплаване. Като тръгнахме от Бриндизи покрай нас (или ние покрай тях) минаваха разни лодчици, малки корабчета и имаше ветроходни яхти. Ех как се замечтах.

Изглед от Бриндизи, Италия

Корабчетата започнаха да се скриват в хоризонта, яхтите започнаха да се разреждат, от време на време се мяркаше в далечината някой друг голям товарен кораб, от известно време 90% от пътниците спяха. Мъртвилото беше доста изразено. Разглеждах с интерес правата бяла диря, която показваше че идваме отвъд хоризонта. Слънцето печеше. от време на време на фона на тъмносинята вода се открояваше ярко оранжева медуза (ние такива си нямаме). След известно време забелязах, че поредната медуза е найлонов плик и си припомних, че това е редовна линия която превозва хора, а та са си такива по целия свят – правят боклук.

Няма гларуси, няма яхти, няма мухи, няма сянка, нама хора (има но спят), нямам музика – забравих си плеъра в колата, по едно време реших да снимам една лампа. Видя ми се толкова забвана и интересна и сякаш ми говореше, но си бях забравил и фотото в колата 🙁 Така постепенно дадената конюктура ме приведе в спящо състояние. Не бих казал че сънувах нещо интересно, но се сепнах по едно време и отворих очи. Видях брега на Албания, който с неговите еднообразни и едноцветни, песъчливи очертания ми помогна да се преведа в досегащното спящо състояние.

Когато доближихме границата между Албания и Гърция (тази на сушата) ме впечатли рязката промяна. Албанското крайбрежие е доста пусто, скучно и жълто и за трите часа пътуване покрай него видях само едно населено място. В момента в който същия този бряг премина в гръцка територия той се презасити от къщи и къщички, гори и горички, шосенца и автомобилчета. Изводите си правете сами…

Цялостното ми заключение след това пътуване е, че немога да си представя колко по-скучно би било едно презокенаско пътуване. Направо се дразня, че тези мисли ми минават през ума. Сега разбирам защо големите презокенски кораби са ултра луксозни и са тъпкани с всякакви развлечния, като кино, миниголф, ресторанти и т.н. Явно това е единствения начин за човека да пътува с кораб в открито море, без да умре от скука. Оставам последната си надежда на ветроходните яхти, тъй като една от мечтите ми е да направя голямо презокеанско, че даже и околосветско пътешествие с яхта. Искрено се надявам, че няма да ми е скучно с тях и умът ми постоянно ще бъде зает с нещо, вероятно по управлението. Може би пък просто не съм пътувал с подходящата компания. Другия път, ще трябва да подбера такава, която се вълнува от пътуването с кораб, а не спи…

Баси якото! Днес тъкмо се прибирам от Родопите и докато бях в “обсерваторията” четох днешния вестник и там пишеше, че Пърпъл ще идват в София на 1 ноември по случай рождения ден на радио “Z-Rock”. Концерта на Пърпъл в Каварна през 2005 г беше много готин и с удоволсвие ще повторя 🙂 Браво на “Z-Rock”. Ето инфо за турнето им на офицялният им сайт