2007
10.31

Вече сме в края на Октомври. Времето е сиво и неприятно. Почти постоянно вали дъжд. Вече падна първия сняг. Появиха се и първите слани. Да наистина доста ноемврийско, макар и през октомври. Единственото, което радва очите все още са прекрасните нюанси на жълтото и червеното, в които се редуват дъбовите и букови дървета в парка.

Всеки ден рано сутринта излизам да разходя черното си куче в парка, който за мое щастие е доста на близо. Последната седмица всяка сутрин започваше с гаден студен дъждец, който успява да намокри всичко, абсолютно всичко. Непромокаемото ми шушляково яке се суши цял ден след подобен сутрешен дъжд, блузата от долу също. Този дъждец успява да намокри и нещата под непромокаемите дрехи, или пък непромокаемото ми яке е чист боклук. Вероятно второто. Но все пак то няма голям шанс след като мокротата се разпростира навсякъде и всичко е прогизнало. В парка, по мокрите поляни, тревата допълнително ни мокри ходейки по нея. Когато вдигна пръчка от земята, за да я хвърлям на кари – популярна игра в средите на кучешките стопани – тя се оказва доста прогизнала, тежка и капеща. Ей на това викам аз пръчка. Като я хвърлиш тя те опръсква по лицето. Блях. Кой знае колко кучета са я лизали и дъвкали преди това.

Днес не вали. Има гъста мъгла в която се скрива върха на 25 етажния съседен блок. Следователно около 50-60м видимост. Въздухът е студен и реже несвикналите ми със студеното бузи. Топли френски кроасани излизат от фурната кучето. От тях се вдига п?ра. Хм, чак ми се прияде, имайки предвид, че не съм закусвал. Блях. В парка тази сутрин няма абсолютно никой или поне не се вижда в мъглата. Но кой идиот би дошъл в парка в такива климатични условия.

Разхождайки се в тишината се заглеждам в детските катерушки, които помня още от своето детство. Почти същите са си, с разликата че са изпочупени, изкривени, изкъртени и други епитети започващи с „из”, а една от ракетите е съборена мъртва на земята. В тишината дочувам как една от нещастните криви люлки изскърцва болезнено. Дали дочух детски смях? „Сигурно е от вятъра.” Едно листо пада в тихото спокойствие. Вятър не се усеща. Иначе нямаше да има мъгла. В съседство с виещата люлка има още една люлка, която я няма. Колко ли…

– Джина, ела тук! – нарушава спокойствието някакъв човек, викащ към кучето си нейде зад мъглата. Инстинктивно тръгвам натам с идеята Кари и Джина да си поиграят малко. Но уви, няма ги. Дали пак е от вятъра? Отново съм сам.


плачещата люлка

…колко ли. Каква ли е далаверата на циганина, който е изтръгнал люлката от детските мечти. Но с какво иначе ще купи скъпия буквар на малкото момиченце с бледо розов потник и мръсно лице, което съвсем случайно е негова дъщеря. И той сигурно това се чуди, но сега ще иде да си купи заветната водка или нещо подобно. Чудя се да ги съжалявам ли тези хора или да ги мразя. Често си мисля, че те сами си заслужават живота в който живеят. Хубаво, но да не пречат на останалите. А те не само пречат, но и тормозят. Не по-скоро злоупотребяват с търпението на един велик, търпелив и мълчалив, глупав народ. Народ който мълчи пред всичко, което се прави срещу него и посредством него. Народ, от който се възползват турци, цигани, гърци, руснаци, европейци, търговци, политици и камара други етноси. Народ, който не знае истинската си история, тъй като тя се променя при всяка смяна на режима или при всеки жизнен катарзис на някой дърт историк, прищяло му се да получи своите пет минути слава.

Младите бягат, защото са членове на тази мълчаща маса – планктон и съответно нямат гените за казване на НЕ. Старите искат по-големи пенсии, за да ядат пак толкова хляб колкото и преди да поскъпне. Средните само си пият кафето в някое държавно и бюджетно учреждение. Да циганите не обичат планктон, както и турците. Обичат салам. Но планктона лесно се тъпче. Накрая ще се превърнем в една Америка на балканите, където циганите, турците и … онези другите етноси ще живеят щастливо в мир. Ще се казваме Велика Македония и ще внасяме ток и други продоволствия от Румъния.

– Кари. Къде изчезна това куче. Бахти мъглата. Такова време може да накара всеки оптимист да нарежда като бабичка врели не кипели. Обаче ми харесва есента. Вкарва ме в някаква странна емоция, но не такава като през лятото. Друга една, замислена. Все едно съм в есента на живота. Да вероятно тия дрънканици ги поражда есента. Мразя есента.

-Ела тук! Хайде, къде е пръчката? Донеси! А така, браво. Добро куче. Хайде пак. Къде е? Браво. – Този диалог наистина е малко тъпичък, но какво пък, на кучето му харесва.
Баси колко е тихо днес. Даже могат да се чуят падащите листа. В далечината се чува свирене. О да това е товарният в 8:30. Трябва да тръгвам вече на долу. Бавно минавам по празните алеи на парка, по край мократа пръчка от преди 15 мин, покрай кривите катерушки, покрай мъглата, през мъглата, през ж.п. линията, покрай училището (да още е празно, макар да сме края на октомври), покрай изстиналите вече френски кроасани. Върха на блока вече се вижда. Още има мъгла, но се е повдигнала малко. Шумът от булеварда постепенно се увеличава. Всякакви хора и коли щукат на някъде. Живота си върви и никой не обръща внимание на мъглата. Вероятно това са тия средните, които бързат за „работа” да пият кафе. Или пък може би наистина бързат за нещо важно. Знам ли. Но ми се струва, че хората като цяло си бързат, ей така по между другото, за всеки случай. Нищо нека бързат. Пчелички. А пчеличките са толкова хубаво нещо. Ходят по цветенцата, правят сладък мед и лековит прополис. Ех пролет. Излежавам се на поляната сред цветята. Ухае на мак и божури.

Брей колко е хубав живота. Хайде да закусваме.

No Comment.

Add Your Comment